Centers and programs for mental health and recovery of patients with cancer

The oncopsychologist - close to the heart

Представяме ви серия от разговори на Надежда Прохорова с детският онкопсихолог Алина Хаин, сърдечно предоставени ни от нашата колежка и председател на Българска асоциация по психоонклогия  – Ивайла Георгиева.

Как онкопсихологът може да помогне на болното дете и семейството му, колко опасно е чувството за вина и "търсенето на минали грехове като причина за случващото се", какво да направите вместо думите "Аз Ви съчувствам!" и за това, какво е необходимо за развитието на психоонкологията в Русия - разказва Алина Хаин, ръководител на Катедрата по клинична психология в Център „Димитрий Рогачов“  в Москва, Русия и част от екипа на Благотворителна фондация "Дари Живот".

Онкопсихологът Алина Хаин е една от първите, които разработват системната психологическа помощ в болниците в Русия. В началото на 2000-та година тя и нейните колеги започват работа в Московската детска болница и заедно с лекари от онкологичните и хематологичните отделения се опитват да разберат как най-ефективно да помогнат на семействата, за да се адаптират към диагнозата злокачествено заболяване в детска възраст. В началото малко хора разбират защо такъв тип помощ е необходима. В началото психолозите работят безплатно, без стая за консултации с децата или гардероб за дрехите, но те твърдо вярват в идеята и чувстват подкрепата на лекарите. И ето, вече всички работят в най-модерната и красива детска клиника в Русия - Центъра за педиатрична хематология, онкология и имунология, кръстен на името на малкия пациент Дмитрий Рогачов.

              - Как реагират хората, когато разберат, че сте психоонколог в болницата?

            - За психиатричната болница, в която работех след като завърших Университета, „медицински психолог“ на персонала звучеше твърде общо. При разговори първата асоциация за „психолог“ в болницата беше свързана с психиатър. По принцип болниците не работеха с психолози. И когато преди почти 15 години моите колеги и аз дойдохме в РКХ по инициатива на ръководството на Научно-изследователския институт по детска хематология, ние се обърнахме за насоки към хората, които официално ръководеха дейността и отговорът им беше: "По принцип правете каквото искате. Никой не може да помогне на тези деца да се чувстват по – добре, няма начин!“ Тогава подходът беше такъв!

            - Какво им отговорихте?

- Наистина не искахме да има големи дискусии, когато хората говорят за онкологични заболявания при деца, но казахме: "Нали поне нямате нищо против, нека да опитаме. Знаем как можем да помогнем на децата, родителите и лекарите." Отговорът отново беше: "Е, добре!" По това време лекарите ни подкрепяха много и стана ясно, че може да се работи в тази насока. Работим с лекарите в екип и това е от голяма полза. Сега, когато казвам, че съм онкопсихолог в болница, нашата работа вече е по-разбираема. За относително кратък период от време е станало широко известно, че помощта на психолога е необходима не само за тези, които са психически болни, но и за тези, които са в трудна житейска ситуация.

А болестта е кризисна ситуация с много високо ниво на стрес, понякога ситуация с високо напрежение. Затова е необходим  психолог.

            - Все пак каква конкретно е Вашата задача?

            - Ние помагаме на семейството - детето и родителите - заедно - да се адаптират психологически към ситуацията на болестта и комплексното многоетапно лечение. Задачите, пред които е изправено семейството са много. В много от тях психологът може да помогне. Започвайки от поставянето на диагноза, когато хората са в състояние на шок, от една страна, а от друга страна, е необходимо да се организират и да разберат ситуацията много бързо. Родителят трябва да предприеме някои стъпки, да усвои много нова информация, въпреки емоционалното си състояние. Наред с това е необходимо да обясним по подходящ начин новата ситуацията и на детето, да го подготвим за това, че животът му занапред доста ще се промени. Това може да бъде трудна задача, защото редица онкохематологични заболявания за кратък период от време остават без изявени симптоми. Може детето да каже, че не се чувства болно, а само да сподели, че усеща да е станало по-уморено или да има температура. Обаче се налага същото това дете да напусне училище, да изостави плановете си, да се премести в друг град за повече от един месец - понякога за една година. Има и много неприятни болезнени медицински процедури, много ограничения, външният вид се променя, което, особено за един тийнейджър е трудно да приеме. Здравите деца, братята и сестрите – сиблингите, цялото семейство също е необходимо да се подготви и до колкото е възможно да възстанови нормалния ритъм на живота си.

"Виж тръбичката, която излиза от теб, а тук медицинската сестра ще направи промивка на накрайника!"

- Как и кога стартира вашата лична история за психологическа помощ в болниците?

            - След като завърших Психологическия факултет на Московския държавен университет, колегите ми и аз отидохме в психиатричната болница № 13 в Люблино. Главният лекар веднага беше готов да вземе трима психолози. Имам късмет, че имаме екип - по принцип работим в екип от хора. Предложиха ни да работим в няколко отдела едновременно: няколко месеца при възрастни хора, няколко месеца в отделение за интензивни грижи. Първоначално в психиатричните болници в Русия основната задача на клиничният психолог е била психодиагностиката. Тази работа ми даде много като специалист. Постепенно започнахме да извършваме не само диагностика, но и да разработваме различни програми за рехабилитация с пациенти. Но в този момент ми стана ясно, че като млад специалист не бях готова да се „промъкна“ в съществуващата болнична система на помощ: тя не беше построена така, че да има място за психолога. Спомням си веднъж, при работа с възрастен пациент с депресия говорихме много за самооценката и самочувствието му. Той дойде на следващата ни среща и каза: "Знаете ли, идвам при Вас като в някакъв оазис. Оставям една реалност и преминавам към друга. Когато този толкова окрилен човек излезе от кабинета ми, в главата ми се въртяха планове за работата ми напред, а неочаквано санитарката в коридора ме заплаши с парцала: "Защо стъпваш по измитото? Не виждаш ли, и пациента трябва да отиде за по-представителна пижама, къде се бави при теб...“. И разбирате, че докато вие гребете в една посока, достатъчно мощен ток ви носи в друга...

            След това, заедно с Наталия Клипинина и Александър Кудрайвицки, започнахме да работим по програми за рехабилитация в центъра за психично здраве, в Научния център за психично здраве. През 2004 г. Михаил Александрович Маскан, който стана ръководител на отдела за онкология и хематология в РКЧ ни покани при него. Той знаеше, че правим програми за рехабилитация и каза: "Знаете ли, че имахме психолози, но нито един опит не успя  при пациентите. Може би заедно с вас да измислим нещо?“

Слушахме и си помислихме: "Господи, лекарите искат да разберат какво правят клиничните психолозите и са готови да ни пуснат да работим с болни!"

- Видяхме, че е важно лекарите да могат да обсъждат психологическите затруднения в работата си по конкретни медицински случаи от практиката, да се научат да получават подкрепа, включително и един от друг. Лекарите дойдоха при нас и попитаха: какво е психологията и как да измерваме ефективността? Дали изобщо това е наука? Кога трябва да се изчака и какво е необходимо да се направи?

- Правилно ли да разбирам, че сте били първите психолози в московските болници?

            - Тогава се опитахме да разберем кой и къде прави нещо такова, за да получим някакъв опит, но така и не намерихме. Имаше хора, които идваха и си отиваха, правеха изследванията си, но психолозите не работеха в екип с лекарите, а това, както казах, е изключително важно - при такива заболявания ситуацията постоянно се променя и ако бъдете откъснати от процеса, тогава просто няма да бъдете ефективни! Медицинската информацията трябва да идва при вас много бързо.     

- Какво Ви мотивира тогава?

            - Винаги сме имали чувството, че тук - на това място, при това високо напрежение, не може без психолози. Понякога се обръщам назад и се чудя как сме имали достатъчно търпение, смелост да продължим там, където не бяхме много приети! Дори нямахме работно място, бюро, кабинет ... Трябваше да сменяме цивилните дрехи с болнични дрехи, а нямаше къде да си поставим личните неща! Тогава Дмитрий Литвинов ни даде един шкаф за всички в отдела му. Нямаше и маса, ако лекарите влизаха в помещението, ние подгъвахме материалите си встрани, за да не пречим. Сядахме върху радиаторите в коридора, върху рамките на прозорците ... Но имахме чувството, че трябва да сме там. От къде това чувство - не знам!

- Може ли симпатичен роднина или семеен приятел да изпълни вашата роля?

            - Струва ми се, няма нужда да се смесват нашите роли. Семейството и приятелите имат своя, много голяма роля. Важно е, че тяхната подкрепа е не само емоционална, но и, както казват психолозите в Русия, „инструментална“. Буквално! – Такава, че някой от тях може да идва и периодично да сменя майката, за да може тя да ходи и при другите си деца, да готви, да донесе храна, да помогне за решаването на всякакви домашни проблеми. При много от майките умората се натрупва изключително и е хубаво, ако има възможност да дойде роднина или приятел, а не само да напише SMS като: "Ние сме с вас!", "Всичко ще бъде наред!", "Бързо оздравяване!".

Важно е през този период човек да има някой зад гърба си, който да е готов да помогне. Често подценяваме тази помощ или се опитваме да я подкрепим, смесвайки я с психологическата!

- В края на краищата, хората като че ли изобщо не възприемат идеята да отидат за консултация при психолог. Как гледате на това?          

            - Мисля, че има няколко мита. Всичко свързано с емоционалното състояние и психологическото здраве е много „стигматизирана“ тема. Малко извън формата, а искането за помощ често се възприема като слабост. Или обратно, ако на някого се предлага помощ, той може да откаже така: "Не мога ли да се справя сам? Наистина ли съм толкова зле?". Това е първата точка, която затруднява търсенето на помощ. Втората точка е наистина въпросът за доверието. Човекът няма опит за работа с психолог, няма разбиране за методите, по които се работи. Така се случва, че и нашите пациенти могат да кажат: „Знаете ли, ние не разбираме как точно психоонколог може да ни помогне, ние не знаем какво прави той наистина!“

            Истината е, че в началото на работата ни, тук в болницата дори медицинският персонал не винаги е разбирал какво прави психолога. Затова отделяме много време и внимание, за да обясним как можем да помогнем, на методите, с които работим.

- Вие казахте, че работите в тясно сътрудничество с лекарите. Как така?

            - Още първоначално се стремихме към това и разбрахме, че ако няма мултидисциплинарен екип, то няма как да се работи ефективно. Знам, че медицински психолози вече са се появили в някои клиники, но досега доста често психолог е един човек, който идва, разговаря с пациентите и си тръгва, но той не влиза в стаята с медицинска документация, сред медицинският екип. Медицинският персонал не разбира и не знае какво прави психолога, а психологът не разбира логиката на лечението. Ето един от основните ми аргументи, както и защо реших да вляза в тази област - видях, че лекарите искат да видят психолози в отделенията си, но психолози, с които лекарите да работят заедно като екип. И тъй като сме членове на един и същи екип, ние работим заедно. Всички имаме достъп до медицинската информация, психологът също като останалите лекари-специалисти оставя записки в електронното досие и медицинска история на пациента, както и може да чете записките на другите лекуващи специалисти. Ние сме наясно с целия процес на лечение и разбираме за какво трябва да подготвим пациента. Можем заедно с екипа да обсъдим тактиката на подготовка за различните видове лечение, информацията и комуникацията със семейството като цяло.

 

Следва продължение…


Last albums

See all
It's Easter! - Program ARTON
See album

It's Easter! - Program ARTON

On Easter we thank for the grace of Light and Love that lead us along the way! We open our hearts and surrender ourselves in the name of the people and their...

Partners