Въпросът за смъртта. За деца и родители

Home Аrticles Въпросът за смъртта. За деца и родители

Нашите приятели от Фондация „Кожа – платформа за психично здраве“ са създатели на прекрасна книжка полезна за деца, възрастни и специалисти.

За издаването й са необходими средства, които всеки може да дари по няколко начина.

“Въпросът за смъртта. За деца и родители”

Книжката е замислена за деца от 4 до 10-годишна възраст и техните родители, но е подходящо въведение за всички, които се вълнуват от въпроса за смъртта. С нея Фондация “Кожа - платформа за психино здраве” иска да постави началото на поредица от издания в помощ на всеки, който се сблъсква със сложни психични, емоционални предизвикателства.

Как ще бъдат разпространявани книжките

Желанието на екипа е да отпечатат първоначален тираж от 250 бройки. Те ще бъдат изпращани като благодарност за дарения, направени към фондацията. Средствата от даренията ще бъдат използвани за осъществяването на проекти, насочени към подобряване на психичноздравната култура, достъпа до психичноздравна грижа и нейното качество.

Книжката дава някои идеи за начина, по който бихме могли да разговаряме с децата си, когато обичан в семейството човек или домашен любимец ни напусне. Без да претендира за изчерпателност “Въпросът за смъртта. За деца и родители” поднася по деликатен начин темата за смъртта и напомня - не забравяй да дишаш.

Технически спецификации

Формат: 19 / 19 см;
Тяло: 28 стр., 4+4;
Корица: твърди;
Тираж – 250 броя;
Цветен печат:11 илюстрации, от тях пет са на цяла страница.

Автор: Д-р Калина Йорданова

Илюстратор: Ирина Арменкова

Редактор: Ирина Атанасова

Из “Въпросът за смъртта. За деца и родители”

“Времето, в което свикваме със загубата, си има име. Наричаме го траур.

През това време може да се ядосваме, че някой ни е напуснал, да не разбираме защо това се случва, да не сме съгласни и да искаме да върнем времето назад, да плачем от тъга и безпомощност.

Всички тези чувства са в реда на нещата. Трябва време, за да свикнем със загубата и да заживеем отново спокойно.”

“Ако Шаро умре, е възможно да имаме мисли като: “Ако го бях хранил повече, той нямаше да спре да диша” или “Ако го бях разхождал по-дълго, той щеше да е още с нас”.

Ние се опитваме да разберем защо някой ни напуска. Често си мислим, че това е свързано с нас, защото се чувстваме изоставени.

Мислим, че сме могли да попречим на Шаро да умре или да удължим времето, в което дядо е с нас.”

“Независимо от начина, по който сме загубили любим човек, както и силата, с която реагираме на тази загуба, хората си помагат и така им става по-леко.

Ходят заедно на гроба на любим човек, за да си спомнят за него, да поговорят, да си разменят сладки в негова памет и да прекарат време с него в мислите си.

Разглеждат албуми със снимки на хората и местата, от които са далеч. Говорят си за тези, които вече са си отишли от нас, на рождени дни, празници, семейни тържества.”

Защото е важно да говорим.